Един от най-вълнуващите, дълбоки и смислени емоционални процеси за мен, през които съм минавала през живота си, са тези, в които се връщам към стари, отминали случки и събития, някои от които отдавна “забравени” или “затворени” като прочетена страница от книга. Това актуализиране на предишните ни преживявания и своеобразното им рециклиране, често ни отвежда не на позната територия, а на едно съвсем ново място, което се налага да опознаем и преживеем наново, да го интерпретираме и осмислим сякаш ни се случва за първи път. Така миналото ни служи за своеобразен компас, до който можем да се допитаме винаги, когато имаме нужда от това.

Работейки с групата по темата за “Премълчаното насилие на комунизма” разбирам все повече какво насилие е само по себе си това, че мълчим за собствените си преживявания от този период. Че замлъквайки и погребвайки тази тема за десетилетия наред, пречим на психиката си да свърши този безкрайно нужен и дори животоспасяващ процес на пречистване и разбиране на себе си и близките си хора, да чуем думите си на глас, да усетим тембъра му и да позволим на емоциите си да живеят. Както каза една от участничките в групата “Опасявам се, че ако я няма тази група и разговора в нея, ще млъкна и край. А вече се страхувам това нещо да стои в мен. Преди беше затворено като в капсула, но сега вече не е така”. Занемаряването на разговора за миналото ни, общото и личното ни минало, в крайна сметка ще засмърди като непочистена река, ще се превърне в блато, което избягваме с отвращение, а това означава да живеем с отвращение към самите себе си, много често без дори да го осъзнаваме.

Представете си какво значи непосилното изискване да не помним нещо, което ни се е случило и което вече е част от паметта ни. Какво все пак ще правим, когато си го спомним за миг или два, или повече? Какво ще правим, когато някой друг започне да си спомня и ние ставаме свидетели на това? Както казва Джордж Оруел в „1984”: Ако искаш да запазиш нещо в тайна, трябва да го скриеш и от себе си”, т.е. нямаме никакъв шанс да не помним. Така премълчаването на насилието през комунизма, ни превръща в най-големите насилници спрямо нас самите.  

 

 

„Още ли е късно вече” е феномен, който преди всичко много трудно може да се обясни. Вероятно затова яркото му представяне и разбиране е възможно повече чрез изкуството, за което наскоро дадоха пример кино шедьоври като „Това е само краят на света” на Ксавие Долан и „Хулиета” на Педро Алмодовар. Първият ми въпрос след тези филми беше „Как стана това”? Но въпросът е риторичен. Аз знам как става, вероятно знаем всички, но рядко говорим как. Най-характерното за атмосферата в отношенията при този феномен е убийственото мълчание и многото говорене едновременно. Говорене, за да не се говори. Мълчание, за да се направи опит да се говори, да се намери момента, думите, жестовете, с които да се почне. И не започваш. Вече е късно. Още е късно. Винаги е късно. А никога не е било рано или навреме. Когато това се появи във взаимоотношенията между много близки хора, в семейството например, се получава чудовищно изкривяване на действителността, защото всички взаимодействия започват да обслужват една единствена цел, а именно да не се говори по темата, която се избягва на всяка цена. Неусетно (тези неща винаги стават неусетно) тази свръх ценна идея да не говорим за това, за което всички знаем, че е важно да не говорим, се превръща в автоматично поведение. Ставаме като машини и роботи, които обслужват тази обща мегазадача. Повече от всичко останало. Повече от любовта между членовете на семейството, повече от копнежа за близост.

За излизането на бял свят на темата в семейството винаги е късно. Направо става късно. Сякаш изведнъж. Когато вече си дадем сметка и усетим, че нещата са станали непоносими и вече няма как да не ги говорим – станало е късно. Защо е така? Защо направо се оказваме в този момент на разговора, когато така са се развили взаимоотношенията, че е късно. Защото формирането и развиването на подобна емоционална атмосфера е протичало години наред, неусетно, незабележимо, без нищо фрапантно като събитие, което иначе би ни накарало и би ни послужило за стимул да активизираме друга насока на нещата. Това са две основни характеристики на този процес – продължителност и непрекъснатост и неусетност и незабележимост. Другата отличителна характеристика на такава емоционална атмосфера е, че участниците в семейната система до един изпитват дълбоко отчаяние за възможността да бъдат искрени и автентични един с друг по тази конкретна/ситуация/тема. Докато осъзнаем че това се е случило, е изминало толкова време и са се формирали такива взаимодействия, че сякаш вече е излишно да правим каквото и да било. Участниците в системата от отношения се чувстват освен това много самотни и несигурни, че някой би ги разбрал. Че има как да го обяснят. Че могат изобщо да го разкажат и да го предат с думите, които използват в ежедневието си и „езика, на който говорят” помежду си. Страхуват се,че ще изглеждат нелепи и луди. Всъщност за всеки от участниците има момент на осъзнаване на ситуацията, но несигурността надделява и тя спира крехката възможност да разпознаят у другите тяхната готовност, която да ги окуражи да говорят. Има и момент в тази новопоявила се смелост и решителност на съмнение „ами ако не съм прав”. Ако това е само моето изкривено възприятие. Щом само аз го виждам и го чувствам така, значи може би греша аз самият. Това е дълго и мъчително постоянно тестване на себе си и другите кога и дали изобщо мога да направя крачка към разплитане на тази ситуация. Има хора, при които това води до буквално забравяне на много конкретни детайли от по-значими или съвсем нормативни събития, които бихме се учудили как е възможно да не се помнят.

Тази тема за мен е от голям интерес в практическата работа на психотерапевта, който често работи със семейните отношения и със социалния контекст едновременно. В социалното ни съзнание има една камара от въпроси, теми, чувства, усещания, които до ден днешен висят във въздуха и ни заливат, без да можем да започнем разговор. Това е темата за тоталитарния период в България, към който всички имаме съпричастност, отговорност, последици, спомени. Тя се появява винаги като спор, като много говорене, което споменах в началото, надвикване на аргументи, крясъци, които нищо не променят. Какво ни се случи? Как стана така? Как участвахме? Какво направихме и ненаправихме? Какво правим и неправим сега? Още една отличителна черта на такива човешки взаимоотношения е, че част от участниците отказват да приемат, че това се е случило и на тях. Все едно то касае само едни определени хора и това са само техни въпроси. Отказват да признаят, че самите те също са се оказали в един капан, от който самите те, ако биха поискали, нямаше как да се измъкнат. Отричат, че имат общо със същото болезнено преживяване.  От другата страна постоянно ги убеждават, че това се е случило и сякаш единственото решение е просто да ги убедят. Вярно е, че то се случва на всички. Но е вярно също, че всички си припомняме какво се е случило с травмираната си памет на участници. Аз нямам отговор какво да се прави. Знам, че се опитвам да следвам съвета на Клариса Пинкола Естес, че когато искаш да направиш нещо, което го иска сърцето ти, кожата ти, кръвта ти, душата ти, тялото си, е важно да се обградиш със съмишленици. С хора, които ще те подкрепят. Ако нямаш такива, да отидеш и да ги намериш. И да загърбиш всеки, който би ти попречил и би се опитал да те разубеди. „Още ли е късно вече” може да звучи като „Вече ми е време”.

 

 

Това заглавие няма нищо общо с текста по-долу. Привидно. А може би и не само. Не знам откъде ми хрумна, седейки в безизходицата на това да не мога да напиша тези толкова важни неща, които искам. Изведнъж ми се сториха така ненужни, че се ужасих, че през годините съм свикнала с темата за тоталитарното ни минало дотолкова, че съм банализирала ужаса и сега вече не мога да изразя нищо за него. Освен да се изненадам от себе си, че го гледам като износена дреха, която още може да се носи, но от друга страна малко е неудобно ако те види стар познат пак с нея, отпреди примерно 15 години.

Пиша и си давам сметка, че самото време, което мина, тези протяжни 26 години, които белязаха моето поколение, работи срещу темата и паметта ни за нея. Няма по-голям враг на паметта от времето, което просто минава. То замазва, размазва, обърква, слага мъгла, някаква гадна пушилка. Това не е време, което лекува, а време, което разболява още повече. Стеле се, стеле и ни дави в себе си. Не е време, което ние разбираме, а време, което ни поглъща, да за разбираме все по-малко.

Все едно си на разходка в миньорски град, където няма нищо интересно (привидно), само чернилка и съсипани от работа и мизерия хора. Каквото и да напишеш за този град – репортаж, есе, роман, кой ще му обърне внимание.

Игнорирахме темата години наред. Вече станаха десетилетия. Времето мина отгоре й като валяк. Деформира я непоправимо. За първи път наистина го мисля – непоправимо.

Непоправимо се  травмирахме допълнително от това, че времето минава и не говорим за станалото. Забравили сме какво са ни казвали бабите и дядовците, трудно сглобяваме парчета от семейните страдания по време на комунизма и дори гледаме да не ги казваме, или ги шепнем само пред себе си. Но от това тези парчета семейна трагедия се стопяват като тъничко парченце лед, докато го лапнеш и то изчезнало. Уголемихме трагедията си с това, че можем да плачем, ах, как го можем само, (аз поне със сигурност), но не можем да викаме. Не можем да псуваме. Диво и невъзпитано като каруцари. Добавихме камари тежест върху себе си като не спирахме, не спираме и сега, да се вълнуваме от чуждата съдба, страданията и войните наоколо, но забравихме за себе си. Че нито веднъж, или много малко пъти помогнахме на себе си. Поне като говорим, крещим и псуваме правилните хора и на правилното място.

Не знам коя е по-голямата травма – тази да ни се е случило или тази да го наричаме с чужди, хладни и лишени от гняв думи. Да го описваме уморено и безстрастно. И все повече ще е така, изглежда. Вече минаха 27 години.

Честита годишнина от срутването на Берлинската стена!

%d1%81%d1%82%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bf%d0%b0%d0%b4%d0%bd%d0%b0

Да живееш в комунизъм, това е да си със затворени очи.

Участник в групата

Искам да разкажа за премълчаното насилие на комунизма. Чрез историите на една малка група, която работи в продължение на 3 групови сесии по 3 часа. Участниците в тази група се познаваха слабо отпреди, а една от тях дори не познаваше никого.  И въпреки това споделянето по темата започна бързо и навлезе в дълбочина, която трудно може да се постигне сред непознати още в първия час. Установих, че по темата за комунизма всъщност може да се говори с лекота, предвид болезнеността на темата. Това е така, защото не е някаква лична травма, която засрамва и създава чувство за ненормалност. Да се чудиш как да я кажеш, дали изобщо някой може да те разбере. Комунизмът е общо преживяване, което прави възможно да говорим за него с повече  откритост, отколкото лични травматични случки.  Не мисля, че си даваме достатъчно сметка за това. Колко по-трудно биха говорили хората, ако разказват за насилие в своето семейство като деца, например. Като психолог знам, че е ужасно трудно. Разказите за комунизма обаче са разговор едновременно за нас самите, но и за нещо, което не зависеше от нас. Това е травма, която не подмина никого. И в този смисъл не ни създава усещането, че ние лично нещо сме сгрешили. Това може много да подпомогне един такъв разговор в обществото ни. Вместо това обаче тази тема е съпроводена от много лични спирачки, тъкмо защото не говорим, години наред сме я отбягвали, за да не влизаме в конфликти с околните, за да не отваряме стари рани, и поради личната ни гузност, че сме направили или ненаправили нещо. За престъпленията по време на комунизма, разбира се, има виновни. Но тъй като не успяхме да осъдим нито един от тях, някак тяхната вина се разнесе и пое малко по малко от всички ни, разпредели се срама, който те трябваше да носят, и ние останахме безмълвни и нечути за дълго време.

Тъй като никой от участниците не знаеше колко ще е голяма групата, преди да дойде, малкият формат бързо стана повод за разговор. Една от участничките сподели, че малката група те лишава от възможността да се превърнеш в невидим, докато по-голямата група дава възможност за такъв „комфорт”. Нейни са думите, с които започнах това есе, че комунизмът това е да си със затворени очи. И продължи: „уж свързвам това време със забраната да се говори, това ми е много силна асоциация, но сега като се замисля, като си затворя очите, за да ми се появи образ и си представям затворени очи, а не затворена уста”. Вдъхнови ме изказването на тази жена, че комунизмът това е затворени очи. И дълбоко ме разтърси. Затваряли сме очите си, с надеждата, че няма да ни виждат и така ще можем да си осигурим поне малко невидимост. Затваряли сме ги, за да не виждаме какво става. За да не знаем какво се случва наоколо. Мислейки примитивно като бебето, че светът изчезва като си затворим очите и ужасът го няма. При бебетата обаче това е една прекрасна игра, а при възрастните хора какво е?

В медицината са описани, макар и рядко, състояния на загуба на зрението, без за това да има някаква органична или физиологична причина. Нарича се дисоциативна или психогенна слепота и настъпва в следствие на преживяване на нещо ужасно.  По време на комунизма не можехме да бъдем невидими. Искаше ни се, обаче знаехме, че ни гледат отвсякъде.  Има описани безброй спомени за това, как ченгетата на Държавна сигурност са дори на сватба, погребение, кръщене. В резултат на терапевтичната ми работа и на работата ми с тази група, стигнах до разбирането, че да бъде невидим е дълбока незадоволена потребност на човека, който живее в тоталитарна държава. Искрена, човешка потребност, на която всеки има право. Малките деца, когато още не се движат свободно и уверено и нямат нужния социален и познавателен опит, закриват очите си с ръце, когато искат да играят на криеница. Смятат, че ако те не ни виждат, значи и ние не ги виждаме, значи са се скрили. Тази игра е от първите и най-примитивни детски игри, тя е характерна за бебешкия период. Колкото детето расте и се движи по-уверено, започва да се крие наистина, защото вече разбира, че то може да не ни вижда, но ние го виждаме. Защо разказвам всичко това?

За мен темата за комунизма започна с думата „невидим”. Тази дума ме порази, разтърси, осъзнавайки чрез едно лично преживяване, че жертвите на комунизма, че всеки един от нас, бяхме и останахме невидими, не само по време на тоталитарния период, но и дълго след като системата рухна под напора на собствената си несъстоятелност. Това е дума, която носех, отглеждах и пазех в себе си, като най-ценно мое разбиране за това какво се е случвало. Изпитвала съм безброй пъти състоянието на невидимост, безропотно и кротко. След време то пробуди в мен огромен гняв и вече му намерих израз. Едва след работата с тази група, осъзнах, че то не отговаря напълно на преживяванията по време на комунизма, нещо липсваше. След тези три сесии разбрах какво. Ужасът на комунизма ни превърна едновременно в невидими и невиждащи. И докато невидимостта е състояние, което предимно се дължи на жестокостта на системата, те ни го направиха, то невиждането е поведение, което ние сами си създадохме. От една страна да си невидим е адски гадно, все едно си ненужен. В същото време то е и потребност да си скрит от всевиждащите очи на репресивния апарат на партията. Да не виждаме ние самите, е механизъм да оцелеем в този 45 годишен кошмар. Но от друга страна, това е бебешка игра. Това е, заради което не можахме да ги посочим и осъдим. Като сме оцелявали чрез невиждане, как после, когато вече това е възможно, да кажем какво знаем и какво сме виждали? Стигнахме до абсурда да се питаме, да отричаме, да се чудим ама то имало ли е репресии, аз не знаех, ама наистина ли. Това е присъщо за хората, които са живели в тоталитарно общество. Такъв процес е наблюдаван и в следвоенна Германия, когато започва денацификацията и престъпленията на национал-социализма започват да стават видни в пълния им ужас. Мисля си, че така както е възможно да ослепеем от нещо ужасно, което се случва, да затворим очите си задълго, да си изградим защитна стена на невидими и невиждащи, е възможно да си върнем очите и останалите сетива. Германския народ нямаше да е много по-успешен от нас с процеса на денацификацията, ако нямаше външната подкрепа на някой, който му казва какво е ставало, какво вижда. Т.е. невиждащия може да си върне зрението, ако има кой да му разказва какво вижда. Да му го поднесе с ужаса, който това буди у самия него, с отвращението и погнусата от престъпленията. Е, при нас не стана така. За престъпленията на комунизма сме ослепели не само ние, но като че ли целия свят.

Малката група, с която работих, постави като основна темата за страданието на обикновените хора, редовите членове на обществото. Унижението от това да маршируваш с високо вдигнати крака и да ти се виждат гащите. Страхът да изядеш един морков по време на бригада, защото веднага се намира учител, който ти казва да внимаваш, защото знае за произхода ти. Скованият ужас да изпълняваш безсмислени ТРЯБВА, заради които забравяш кой си. В такъв свят и такива отношения няма как да не спреш да виждаш. Никой не може да обвини друго човешко същество, че се опитва да намали болката си.

В последната групова сесия говорихме много за трудните за изразяване чувства. И не мислете, че това са тези чувства, които сме свикнали да наричаме „негативни”. За тях поне е разбираемо, че са трудни. Стана въпрос за благодарността. За това хубаво преживяване, което изпитва човек, когато получава помощ, когато е зачетен, уважен, научен на нещо от някого. И му се иска да благодари. Искрено и без да е длъжен да го прави. А не може. Толкова трудно се промълвява тази дума „благодаря”. Всички се сетиха примери как и до днес им е трудно да изразят благодарност. Благодарността беше чувството през комунизма, с което най-много се злоупотребяваше. Това значи, че го изискваха от нас насила, без да го изпитваме. И ако не го изпитвахме, ни наказваха. Няма друга обществена система, която да наказва своите членове, че не изпитват определено чувство, освен тоталитарната. С благодарността беше наистина нечовешки злоупотребявано. Да благодарим на Съветския съюз и лично на другаря Сталин, че сме освободени от фашизма. Сталин е наш баща, баща на всички народи, Партията ни е майка. Да благодарим и възхваляваме, че „червеното знаме роди ни”. Да благодарим на народната власт, че ни изучи и ни даде работа. В София и много други български градове има монументални символи на тази извратена благодарност, която никой не изпитваше истински. Това са паметниците на съветската армия. Благодарността, както всяко човешко чувство има функцията да изгради собствената ни човешка автономност. Да сме свободни да го изпитваме или не, към кого и във връзка с какво. Да го изразим по начин, който е подходящ за нас. Паметниците на съветската армия са тъкмо обратното. Дори да не спорим за ролята на съветската армия в налагането на комунистическия режим в България, фактът, че ги има и че изказват  благодарност от името на целия народ, вече е достатъчно садистичен. Дори на безспорни национални герои, паметниците не са посветени на това, че им благодарим. И така трябва да бъде. Посветени са на това да ги помним, да черпим от техния пример, да не забравяме какво са ни завещали. Благодарността е личен акт, който всеки решава дали и кога да направи. Като остави цвете, отиде да помълчи, разкаже на детето си. Способността да се благодари искрено и като дълбоко осъзнат личен избор, беше погребана с издигането на многобройните паметници на признателност, която хората реално не изпитваха. И постепенно ослепяхме за тези паметници, вече никой не ги забелязва, макар че ако си отвориш очите ще ги видиш, о, как ще ги видиш само. Ослепяхме и за истинската си благодарност, която вече трудно можем да различим.

В социалната работа и практика също често се случва да се злоупотребява с чувството за благодарност. Много хуманитарни специалисти смятат, че децата, за които се грижат в различни институции, трябва да са им благодарни. Взет от съвсем друг обществен контекст, с много своеобразни специфики, това е на практика пример за същото извратено очакване някой, който е пострадал, преживял е трудни и дори немислими неща да ти благодари, че му оказваш помощ. Помощ, която самия ти си решил и си се посветил да даваш, избирайки професията си. Вместо да благодарим ние на тези деца, че са оцелели при толкова трудни обстоятелства, че чрез тях намираме възможност да коригираме някои големи недъзи на обществото ни, за които всички имаме принос. И да оставим на тяхното автономно решение дали ще изпитат благодарност към нашите грижи, или не. Човек в уязвима ситуация не е длъжен да благодари.

Накрая се сещам за едно от най-известните есета на Георги Марков – „Чувство за непоносимост”. В него той пише ” Почувствах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено това беше усещане за двойна подлост и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравственото, това беше усещане за безизходица”. Ако някога аз успея да напиша есе за благодарността, бих го завършила така: „Повече не бива да понасяме атмосферата на предварително зададена и отровена благодарност. Това ни прави в крайна сметка неблагодарни, когато има за какво и раболепно благодарни, когато няма за какво. Това ни пречи да се радваме, че преминаваме през трудностите си, благодарение на собствените си качества и усилия и на хора, които винаги ги е имало и ще ги има да ни подкрепят. Благодарността не може да се институционализира, тя винаги е лична. Да отворим очи и да спрем да лутаме в тази безизходица”.

Благодаря на групата, с която работих!

 

Забравянето е активен, а не пасивен акт. Това означава да не въртим безкрайно в ума си едни и същи проблеми, да не се самонавиваме с едни и същи мисли, образи или емоции. Съзнателното забравяне означава да се дистанцираме, да не се обръщаме назад и по този начин да живеем в нова земя, да си създадем нов живот и нови преживявания, за които да мислим. Този вид забравяне не изтрива спомена, а носи покой на свързаната с него емоция”.  Клариса Пинкола Естес „Бягащата с вълци”

Това  ще бъде опит да разкажа за работата на малка група, която се събра да изследва темата за премълчаното насилие на комунизма. Групата се събираше в три поредни месеца за 3 часа. В нея взеха участие четири жени – на 30, 42-43 и 53 години.

1 risПървата сесия на групата започна с рисунка. С какво участниците свързват тази тема: ПРЕМЪЛЧАНОТО НАСИЛИЕ НА КОМУНИЗМА. Има три думи, които могат да ни създадат асоциации поотделно и/или свързани помежду си.

Ето екрана на групата. И споделянето на авторите на рисунките:

И: Нарисувах сграда с петолъчка, майка, баща и двете им деца. Майката и бащата са отделени с преграда от децата си. Това е моето семейство. Уж трябва да сме щастливи, би трябвало всичко да е наред, видимо има семейство, но усещането го няма. Нашият живот не беше наред, но се опитвахме да живеем все едно всичко е наред. Мислехме, че това, което е в момента ще е вечно. Аз и брат ми сме самотни в това семейство.

М: Нарисувах семейство. Децата са вътре между родителите. Всички други са срещу нас. Това ми създава усещане за изолация. И до ден днешен се чувствам така, изолирана от хората. Родителите ми още разграничават НИЕ от ТЕ – ние от семейството и всички останали. В семейството ми има недоверие към света.

Д: Нарисувала съм символ, който се използва в комиксите – за говорене и  мислене. Това, което говориш е различно от това, което мислиш. Не можеш да си позволиш да говориш, каквото мислиш. И днес е така. Със съпруга ми си говорим в къщи по тази тема, но извън семейството – не. Това ще доведе до конфликт с другите – приятели, роднини.

А: Първата ми асоциация е за сив цвят и тягостно чувство. Сетих се веднага за паметник. Един роднина от селото на дядо ми, приживе е поискал на гроба му да има петолъчка. А той не беше комунист. Бях на 12, когато той почина и наистина му сложиха петолъчка на гроба. Има я и досега. Питам се защо го е поискал? Най-реалистичния отговор е, че така се прави. Така са правили другите и той е решил да направи така. Така е трябвало да бъде.

Това е само началото на първата 3-часова сесия по темата, но в това начало са казани и нарисувани най-съществените травми от комунизма и то от малка на брой група, но с хора родени през 10-тина години, които помнят различни етапи от този 45 годишен период. Най-младата от участничките дори няма лични спомени.

Групата започва темата със символите. Петолъчката, сграда наподобяваща Партийния дом и семейство, което е около тях. Тоталитарните режими ревностно държат на това да имплантират своите символи в ежедневния живот на хората. Дотолкова, че да се заличи границата между личното и интимното и обществено-партийното. Помним, че Българската комунистическа партия (БКП) беше наричана и изписвана като Партията, Партия – майка, Партия – закрилница. В детските умове партията е майка и към нея се дължи обич и преданост, както към най-близък и скъп човек. Участничката, която започна с тази метафора даде и друг пример: веднъж брат й излъгал нещо в къщи пред майка им, което освен това е било в неин ущърб. Тя много искала да убеди майка си, че той не казва истината и му казала да отиде и да целуне червената си връзка и тогава да говори. Мислела е, че е невъзможно да излъжеш, ако си целунал този свят символ – пионерската връзка. Майка обаче, репресирана зловещо от тоталитарната власт, политически затворник, само казала „Айде стига с тези червени връзки”. И това малко 10-годишно дете се обърква жестоко. Защо майка ми не вярва и не приема сериозно червената връзка? На кого да вярвам? Майка ми не вярва в това, което ни учат в училище. Тя сподели: „Почувствах се много изоставена”. Отношенията между родители и деца в много семейства са точно като описаните в нейната рисунка – между тях има преграда. Когато единия или двамата родители са репресирани, както е в случая, те не могат да бъдат искрени и директни с децата си. Те познават същността на тоталитарната власт, а в същото време не бива да разказват и говорят с децата си за своите преживявания. В същото време ежедневието поднася ситуации, в които маската на родителите се пропуква, което е напълно неразбираемо за едно малко дете. И става така, че всеки в семейството живее в собствен свят, който никога не може да сподели напълно с останалите. Майката и бащата знаят и страдат собствената си болка, по-голямото дете знае друго, по-малкото знае части от тези преживявания, или по-лошо – досеща се, без да може да си ги обясни, нито да пита. Но дори и да липсва тази драматична част от биографията на конкретното семейство,  говорейки за символите и тяхното присъствие в ежедневния живот, те постигат именно това. Да няма директен, неподправен, интимен контакт в семейството. Интимността значи спонтанност, това влече след себе си искреност, възможност да изкажеш недоволство. Това обаче е опасно. Бидейки навсякъде около нас, символите са за това. Да не забравяме, че никога не сме сами. С мислите си, с любимите си хора, с чувствата си. На външен вид всичко е наред, но не е така. И най-зловещото е, че това е противоречие, което не може да се коментира. Всеки остава недостатъчно разбран, неизказан, малко или много отчужден сред най-близките си хора. И така ще бъде винаги. Другата травматична представа, която тоталитарната власт създава в членовете на своето общество. Как се живее от малък до възрастен с усещането, че това, което е сега никога няма да се промени. Няма да има край. Втората участничка, която е най-млада и няма лични спомени от живота по време на комунизма, също е нарисувала семейство. Тя дава друг аспект от този проблем, как се развиват и оформят семейните отношения в едно следващо поколение. Нейните родители не са разделени с децата си така, както при първото споделяне. Те са силно свързани с тях, отразявайки една друга характерна черта на тоталитарното общество – разделянето на НИЕ и ТЕ. Дотолкова, че да няма доверие във външния свят и това има своите отражения и днес, 26 години след рухването на комунизма в Източна Европа. Можем да погледнем на тези два аспекта от семейните отношения като на два различни етапа: първо партийната доктрина се вклинява в семейството чрез образованието,  символите, изкуството (доколкото изобщо можем да говорим за изкуство), създава среда на напрежение, недоверие, объркване. И следващ етап, при който разпознавайки тази опасност, семейството се сплотява, формира култура на висока степен на лоялност и доверие между семейните членове, но недоверие и подозрителност към всичко външно. Първият аспект е по-характерен за поколението родено, през 50-те години на миналия век, чиито родители са свидетели и помнят или директно са потърпевши на терора на БКП между 1944-1954. А вторият аспект е доминиращ при следващото поколение, когато терорът е утихнал, но властта на Партията е бетонирана, отношенията в обществото се отличават със страх и конформизъм. Третата участничка набляга на това, че тоталитарното общество е такова, в което не можеш да говориш това, което мислиш. Да не говориш е жизнено важно умение. Но тъй като не можеш да не говориш, започваш да говориш НЕ това, което мислиш. Тя също прави препратки към днешния ден, в който макар формално тази забрана вече да не съществува, тя продължава да стои като усвоена, неписана норма в човешките отношения. И четвъртата участничка, която ни казва, че хората в тоталитарното общество правят нещата, защото така трябва, напълно откъснати от техния смисъл и съдържание. Тя завършва темата отново със символите, които са проникнали в най-съкровените моменти на човешкото битие, като смъртта например. Този дядо, който със сигурност помни и е свързан от детството си с християнските обреди за почитане на мъртвите, е побързал още приживе да се застрахова на неговия гроб да има паметник с петолъчка. Верността към партията трябва да се отдаде дори в този последен земен миг, когато вече те няма.

Пълнотата на този анализ е възможна, защото макар и малка, тази група успява да ни поднесе спомени от различни етапи на тоталитарната власт и да извади различни травматични преживявания при три поредни десетилетия. Участниците в групата освен това имат различна семейна биография. Едната жена е от семейство, в което и двамата родители са репресирани от комунистическата власт като врагове на народа, другите две нямат спомени за директни репресии върху членове на семействата им, а една от тях е достатъчно млада, за да даде израз най-вече на последиците от комунизма върху поколението, което е израснало в годините на посттоталитарния преход.

Именно тя започна втората среща с един познат виц. „Двама българи ги водят към бесилото. Единият казва: Хайде да избягаме. Другият отговаря: Недей бе, ще стане по-лошо”. Веднага след това най-възрастната участничка (53 години) каза, че тя действително знае за случай, в който бягството е довело до страшни неща. При нейна съученичка, която е напуснала България и е обявена за невъзвръщенец, е имало жестоки последици върху семейството й, което е останало в страната. И тя завърши „така че наистина е имало случаи, в които бягството е довело до много страшни неща”. В паметта на нейното поколение този виц звучи като реалност. В него не може да се види смешния момент, когато двама души осъдени на смърт, поведени към бесилото, обсъждат, че може да има и по-лошо от това. В нейните преживявания това не е шега, която осмива прекалената търпеливост и нерешителност на героите. Тя приема буквално, че смъртта наистина не е най-лошото, което може да се случи. Има по-лошо от смъртта. И това е да мислиш за бягство. Дори, когато си осъден на смърт.

За десетилетия наред напускането на лагера на социалистическите държави действително се третираше като най-тежко престъпление и последствията от него бяха жестоки. До толкова, че смъртта е по-приемлив вариант. Темата се поде и от една от другите участнички, която разказа, че е имала дядо горянин, който е успял да избяга от България. Страхът от напускане на страната при нея е толкова силен, че е валиден и до ден днешен. Той е напълно необясним на рационално ниво. От тези неща, за които не можеш да говориш, не можеш да ги обясниш, които дори са малко срамни. Тя каза: „Аз никога не съм напускала България. Страх ме е. Не знам от какво, но още ме е страх”.

2 risТова е рисунката на групата от втората среща.

Тя беше направена накрая, след като за първи път се валидизира и се отдели време на темата за установяването на комунизма насилствено чрез съветизация на страната ни, в условия на терор и окупация от Съветската армия.

Това стана възможно поради току-що отминалия 9 май, който на много места из страната е бил честван като Ден на Победата, съпроводен със съветски песни и военни маршове.

Как се променят и допълват символите на участниците от първата, до втората рисунка?

Тази от тях, която нарисува разделеното семейство, в подножието на високо издигнатата петолъчка, сега направи змията, която излиза изпод тежък камък. Младата жена, която нарисува семейството затворено към външния свят, постави човека, който е ограден от телена мрежа. Под него се появи лицето на един блед, измъчен Христос, с капки кръв по челото. Телената мрежа отгоре стана допълнение към този образ и влезе във функцията на трънения венец (лицето на Христос беше добавено от жената, която нарисува змията). Шареният чадър и дъждът наоколо е от жената, която първия път нарисува комиксовия знак за разликата между мислене и говорене. А тази, която нарисува паметник с петолъчка, постави разхвърляни из цялото пространство други символи на тоталитарната власт: нашивки на ученическа униформа, пионерска и чавдарска връзка, медал на военна униформа.

За мен като водещ на този групов процес, с втората рисунка участниците правят опит да променят смисъла на символите и така да трансформират собственото си отношение към тях. От една страна е тази змия, изпълзяла с цялата си мощ, изправена като за атака. Срещу нея е образът на този измъчен Христос, с неговата жертва за нещо по-добро и малкият, обикновен човек, попаднал в затвора на тоталитарната власт.  Тази група демонстрира изключителен усет към художествения синтез на голямата тема за жертвите на комунизма. В този образ е събрано посланието, което не успяхме да изведем и осмислим като животоспасяващо за целия ни народ в годините на прехода. А именно, че образът на страдащия, на жертвата на комунизма съдържа в себе си два еднакво незачетени персонажа – този на хората, които направиха осъзната жертва, като същински личен избор и тази на обикновения човек, който не е направил такъв чутовен избор, но също е жертва. В тази фигура от рисунката ясно може да се види, че по-ярката част е тази на малкото човече, останало зад телената ограда, самото то сякаш направено от тел. Незначително, стилизирано, трагично . Едрото и добре оформено и разпознаваемо лице на Христос е бледо и сякаш е по-скоро допълнение към цялостния образ. Това, което предизвиква болката и разкъсва плътта е телената ограда – силно послание, че това е източникът на страданието, това, което ни нарани най-дълбоко и обезобрази като хора. Ние, всички, които бяхме зад телената ограда сме жертви. Нашият преход не можа да изкаже тази проста истина, не можахме да се обединим около това видно и неоспоримо страдание, че живяхме в затвор. Някои бяха по-привилегировани, други бяха смазани и убити, но всички живеехме в затвор. В средата на картината е шареният чадър, ярък намек за различията и разнообразието, с което сме заобиколени и което е пълен антипод на сивотата на тоталитарната държава. Останалите символи на комунизма – чавдарската и пионерската връзка, медала и нашивката за ученическа униформа, са бледи, не изпъкват и не доминират сред общия сюжет. Все едно вече са прибрани в скрина, или по-скоро безразборно разхвърляни като ненужни вещи. Не могат да вземат връх, да изпъкнат на преден план и вече действително са само спомен. За да разпознаеш някои от тях трябва да се приближиш много към картината, да се вгледаш и после да питаш: „А какво е това?” Също както в цитата от Клариса Пинкола Естес, сякаш вече сме заживели нов живот, в нова земя, и не се обръщаме назад, не защото сме забравили, а защото вече не е важно. И защото вече са на преден план много нови и други вълнуващи преживявания и светове.

В случая групата премина през отчаянието на първата среща и дълбоко потопена в него израсна до умението да създава по един автономен и спонтанен начин символи, които имат трансформиращата сила на надеждата и покълването на нов, лечебен процес.  Много ценя тези моменти в терапията, когато човек не отвърне лице от отчаянието си.

Последната среща на групата беше най-вече като откровение. Имаше радост за всеки от участниците, че тази тема вече е отворена, че са успели да намерят близък, с който да говорят и са разбрали, че макар никога да не са споделяли спомени за комунизма, те са живи в семействата им. Най-младата жена разказа, че за първи път е забелязала истински паметника на съветската армия в София. Че вече знае откъде в нея постоянно се промъква това голямо, ненужно и спиращо ТРЯБВА. „А това, че знам ми носи спокойствие” – добави тя. „Вече мога да го контролирам”. Една от тях определи работата по тази тема като „преминаване през много тясна дупка, след която видях хоризонта”. Казаха, че са научили доста, дори за лични неща. Разбрали са, че този период е вътре в тях, но вече нещо се пропуква. И поставиха един нов и голям въпрос за трудността да благодарим и да искаме извинение. Това ще бъде тема на следващ разказ.

Ден – два след приключване на работата на групата, най-младата жена ми изпрати снимка. Praga victim's monumentТова е паметникът на жертвите на комунизма в Прага. В писмото си тя ми беше написала следното: „Попаднах на него съвсем случайно, разхождайки се из улиците на Прага. В първия момент, когато видях разлагащите се фигури, усещането беше смразяващо. Все още не знаех какво символизират, просто се спрях и ги наблюдавах. Невидима сила ме задържаше там, усещах как нещо тегне, сякаш има нещо живо там, нещо изстрадало и все още страдащо. Прочитайки надписа ме заля втора вълна от емоции. Той гласеше, че паметникът е посветен на жертвите на комунизма, но не само на тези, които са били екзекутирани и изпратени на заточение, а и „на тези, чийто живот e бил съсипан от тоталитарния деспотизъм“. Съвсем ясно си спомням момента, когато прочетох тази част и избухнах в сълзи. След последната ни среща имам по-ясна представа защо се разстроих толкова. С мои думи казано: жертвите на военен режим са подложени на физическо насилие и смърт – нещата приключват там, има завършек, изходът е фатален, но го има, ясен е, жертвите са изброимо число. Докато при тоталитаризма голяма част от жертвите са живи (физически), но не е ясно колко са на брой и колко „живи“ са, травмата е на друго ниво. Не знам дали съм си внушила тогава, но точно това чувство за нещо недовършено, тегнещо, подтиснато, нещо полу-живо витаеше около паметника. Прекарах там може би около час – усещах такава свързаност, състрадание и болка, сякаш някой изрови от съзнанието ми дълбоко заровена рана. Не съм живяла в „онова време“ и за вас може да е странно, че толкова се вълнувам от темата, но според мен историята се „трупа“ подсъзнателно в поколенията и обуславя някакви модели на мислене и поведение. Когато човек има знанието за причините довели до тези модели, едва тогава може да ги контролира или най-малкото да ги приеме. Не можеш да приемеш нещо неизвестно, а трудно се живее с нещо, които не можеш да приемеш”.

С този много искрен израз на емоции тя завърши по един прекрасен начин темата за жертвите. За себе си лично, но и за цялата група. Давайки силен принос в закърнялата ни способност като общество да намерим общото в страданието си, вместо то да ни разделя. А групата направи пространство на това послание с деликатното изслушване на нея – неживялата в онова време. Защото мъдростта е в това да знаем, че следващото поколение има памет за комунизма чрез нас, които го живяхме и го усетихме. Че паметта не се губи. И това е огромната ни отговорност. Да направим чувствата на следващото поколение видими, чути, уважени.