Различаваме ли насилника и жертвата

For healing to take place, the injustice must be corrected[1], Cloe Madanes

Макар че темата е провокирана от работата ми като психотерапевт и преподавател, ще я започна с кратко описание на обществения контекст, който обитаваме в момента, последните три поколения в България. На 9 септември 1944 в България е извършен преврат от наши сънародници, агенти на Съветския Съюз (СССР), дълго подготвяни и финансирани от Сталин и Коминтерна. Превратът става в условията на окупация на страната ни от СССР, след като на 5 септември 1944 са ни обявили война. Този преврат нямаше да е възможен никога, ако не беше замислен, подкрепен и сериозно финансиран от правителството на Сталин. Следват години на масов терор, като още в първите 2-3 месеца са избити между 20 и 30 хиляди българи – държавници, индустриалци, земевладелци, духовници, интелигенция, както и неизвестен брой обикновени хора, разпознати като класови врагове. Унищожена е по жесток начин опозицията и всички нейни лидери. Установява се еднопартийна система, която напълно и окончателно болшевизира страната ни по съветски модел. Следват 45 години тоталитарно управление, заклеймено във всички европейски страни като античовешко и осъдено като престъпление наравно с фашизма и национал-социализма. През 1954 година в София е издигнат паметникът на Съветската армия, като апотеоз на безвъзвратната победа на комунизма в България, след като е удавено в кръв съпротивителното Горянско движение. Този паметник на насилието блести и до ден днешен с циничния си надпис „На съветската армия-освободителка, от признателния български народ”.

На 10 ноември 1989, един ден след като гражданите на Германската Демократична Република (ГДР) разрушиха Берлинската стена, която разделяше Източна от Западна Германия повече от 35 години, в България се проведе пленум на Българската комунистическа партия (БКП), на който лидерът на партията и държавата Тодор Живков беше освободен от всички партийни и държавни постове. През юни 1990 в България се проведоха първите многопартийни избори за последните 45 години. В тях взе участие и ги спечели Българската социалистическа партия. Този политически субект се появи след като партийният елит на БКП взе решение да се преименува от БКП на БСП. Днес БСП е член на Партията на Европейските социалисти. За разлика от останалите страни от бившия комунистически блок като Чехословакия, Полша, Унгария, комунистическата партия в България не се разпусна и закри, за да се основе нова социалистическа такава, а само се преименува.

Днес, 28 години по-късно, БСП (БКП) е основен играч на политическата сцена в България и Европа. За репресивния орган на БКП, Държавна сигурност (ДС) изобщо няма да пиша, защото целта на краткия обзор до тук е друга. Да се открои направо бруталната степен на липсата на ориентири за нормалност в обществото ни.

За мен е интересно, макар и доста мъчително, всеки ден да се срещам с последиците от тези събития върху социалната и психично-здравна култура на българските професионалисти – психолози, лекари, учители, социални работници. Само преди ден говорихме с колега, един от пионерите в създаването на модерни и хуманни практики и услуги за закрила на деца и семейства в риск, за нечовешката система, в която работят колегите ни и въздействията на това върху клиентите на социални услуги. След дългогодишни опити да се реформира системата за социални грижи и да се въведе опита на западните страни у нас, ситуацията остава повече от трагична. Много примери има за добри практики, за креативен и безценен опит в хуманизирането на подхода към най-уязвимите членове на обществото, това е безспорно. Но (за съжаление ще продължа с „но”) това не е достатъчно. Както знаем от практиката на Института за ментални изследвания (Mental Research Institute) в Пало Алто, Калифорния, количествените натрупвания в една система в опит да се промени, не съдействат за нейната промяна, а възпроизвеждат още повече от същото, което има нужда от промяна, т.е. от деструктивните поведенчески модели. Това значи, че ако правилата, по които функционира една система не се променят, колкото и каквито и различни поведения да се появят, те не могат да доведат до качествена промяна. Ето един страшен пример от социалната практика. Ако в едно семейство има насилие, например от родител към децата (най-често това е бащата), реакцията на социалната система е следната: от семейството се извеждат децата, тъй като оставането им там е рисковано за живота и здравето им. Насилникът остава в дома, като срещу него започва разследване, което може да продължи дълго и да завърши евентуално с присъда, често условна. В това време децата остават в Кризисен център заедно с майката, настаняват се в приемно семейство, ако няма друга възможност, или отиват за по-дълго в Център за настаняване от семеен тип (това са днешните институции, наследници на домовете за деца, лишени от родителски грижи). ЦНСТ, Приемната грижа, Кризисните центрове са тези многобройни поведенчески промени, които системата прави в опит да се справи с едно зловредно явление, в случая – насилие в семейството. В тези центрове понякога има добре обучени специалисти, хора с добри намерения и добри идеи. Провеждат се интересни дейности като арт терапия, приказко терапия и т.н., има сензорни стаи и скъпи предмети, закупени по някой европейски проект. Но това, което го няма е разбирането, че при наличие на насилие в семейството, от дома трябва да бъде изведен насилникът, а не жертвата. Защото обратното значи, че за насилието наказваме не насилника, а жертвата (децата), като ги настаняваме в институция, което е мъчително и крайно травмиращо. Това се нарича ревиктимизация. Така че каквито и модерни форми на работа да създаваме в социалната практика, уви, не настъпва никаква качествена промяна. Много е подобна ситуацията и когато към полицията се подава сигнал за домашно насилие (примерите с убийствата на двете жени от техните партньори през лятото са красноречиви). Често жертвата се третира като виновна, провокативна, започва разпит как е започнало всичко, все едно това има значение, и се завършва с предупредителен протокол към насилника, а понякога и към двете страни, в който инцидентът е описан като битов скандал. Насилникът отново остава в къщи, а жертвата незащитена. В училище, когато има насилие, учители и дори родители се втурват да установят кой е започнал първи, правят се разговори насаме с децата, които изглеждат като полицейски разпит и отново жертвата се третира все едно тя е виновна за насилието. Както казва Кло Маданес, американски фамилен терапевт, с множество награди за работата ѝ в областта на защита правата на децата, законът наказва насилието, а не провокацията. Наказанието трябва да е категорично и безапелационно към насилника. След това вече има много психотерапевтична работа, която трябва да се свърши, и с насилника, и с жертвата, със семейството, с класа. Но това е следващ етап на работа. Докато третираме насилникът и жертвата като еднакво отговорни, дори и в крайна сметка и да не го мислим, но действаме така, че по-бързо наказваме жертвата, вместо насилника, или не осигуряваме нужната закрила на жертвата, нищо не правим.

В семинар по темата за насилието в семейството, малка група от професионалисти дадоха пример чрез работата си с рисунки и споделяне на спомени, за отработване на този сложен емоционален процес. Те поставиха акцент на гнева, който буди насилието в човек, който е свидетел, а не пряк потърпевш. Гняв, който започна като буен и неудържим изблик и постепенно придоби очертания на красиво цвете. В случая беше много позитивно, че самият автор на рисунката, докато разказваше конкретната ситуация, на която е свидетел, с изненада установи, че може да разпознае в яростта си цвете и че това много ѝ харесва. Че това не е отблъскващ и плашещ гняв, а нещо красиво, което има безценно място в живота. Действително много нужна крачка и за свидетелите на насилие и за пострадалите хора. Гняв, който да придобие посока и да не се лута безцелно и хаотично около нас, както продължи следващия участник. А от който се научаваме, и може да бъде дори пътеводител. Само тогава може да се подготви етапа, в който да изпитаме по дълбок и автентичен начин и други чувства към насилника, особено, когато е член на семейството и ни свързва много обич и дълготрайни отношения. Защото и това го има, несъмнено. И вместо да се объркваме, каква позиция да заемем спрямо него, какво да правим с различните си и противоречиви емоции, да следваме процеса етап след етап, без да прескачаме тези естествени моменти и да изискваме от себе си невъзможното – да се помирим с насилника, преди да сме дали израз на гнева си. А това ще ни бъде вътрешна опора да не се объркваме, когато се сблъскаме с насилието, кой е насилник и кой жертва, както завърши последния участник в групата.

Действително темата за насилието е много сложна. Особено, когато е част от семейния живот, където отношенията са интензивни, дълбоки, много значими. И точно поради сложността и многото нюанси на работата с такива случаи, терапевтът трябва да помогне на потърпевшия и на агресора да внесат яснота в себе си какво се е случило, кой е отговорен за това, какви ще са последиците. Оттам нататък предстои дълга и сложна терапевтична работа, но започната от вярната посока.

Завършвайки ще напомня нещо от началото на тази статия. Не можем да имаме здрав социален контекст, когато насилието не е осъдено. За да можем да лекуваме, първо трябва да поправим несправедливостта. И за това все още има много възможности. Те са и би трябвало да бъдат плод на граждански усилия, професионални интервенции спрямо областта, в която всеки работи, медийна култура, политическа амбиция. Защото подходът към насилието в едно общество е най-критично важният белег за цивилизованост.

[1] За да има излекуване, несправедливостта трябва да бъде поправена

Comments are closed.