Премълчаното насилие на комунизма

Бях почти на 15 години, когато Българската комунистическа партия свали доверието си от първия държавен и партиен ръководител в продължение на 35 години – Тодор Живков. Помня все едно е днес, как се прибрах в къщи, много натъжена и ядосана за мои тийнейджърски вълнения и проблеми и видях родителите си да гледат втренчено телевизора. Беше студена есен. Лицата им бяха едновременно застинали и много оживени. Може би се редуваше вцепенение (абе будалкат ли ни, не е възможно) и радост. Баща ми, който винаги много внимателно следеше кога се прибирам, не ми обърна никакво внимание. Каза: Свалиха Тодор Живков. И аз не му обърнах никакво внимание. Помислих си: Тоя нещо не е разбрал. На другия ден вече проумях какво се е случило. Така си мислех. Горе-долу оттогава не съм спирала да се интересувам от тоталитарния период в България. През тези дълги 26 години на посттоталитарен преход, разбира се, че съм преминала през много различни емоции и мисли. От екзалтираното говорене в гимназията месеци наред само за това, опиянението от свободата, усещането за невероятна сила и мощ, че сега вече всичко е различно и прекрасно, през много разочарования, объркване и ужасно безсилие. Изучавайки системния подход към семейството, индивида, човешките групи и обществото, проумявах бавно-бавно какво ни се беше случило. Моите учители Румен и Жени, като че ли нарочно съм ги търсела точно тях, ми разкриваха различни пластове от това сложно, трудно за разбиране битие – животът в тоталитарната държава. Говорехме, говорехме, говорехме. Много говорехме за комунизма. През личните спомени, случаи от практиката ни на психотерапевти, до така закономерните събития в настоящето ни. Днес, когато срещам хора от различни възрасти, по-възрастни и по-млади от мен, и заговорим на тази тема, често пъти те откриват колко важен е този разговор за тях, колко са потискали и в крайна сметка забравили потребността си да споделят с други своя опит, своите преживявания за комунизма. И колко благотворно е това да говорят за общата ни травма, за собствения си ужас, да четат, да се срещат с хора и да разбират. Разбирането лекува.

Comments are closed.