От поредицата Женското развитие и идентичност

Независимо дали определяме връзката с майка си като положителна и подкрепяща или като негативна и конфликтна, отношенията ни с нея играят значима и трайна роля в живота ни на възрастни жени. Някои фамилни терапевти определят връзката майка/дъщеря като най-трудната в семейството. Едно от най-непродуктивните състояния на тази връзка, е нейното стагниране в шаблоните на миналото и невъзможността да се изграждат гъвкави отношения спрямо актуалната ни роля и позиция на възрастна жена. Може ли връзката ни с майката да ни помогне да имаме щастлив семеен и партньорски живот? Може ли да ни пречи? Може ли да направим нещо с днешна дата? Има и още много въпроси, които ще си зададете, а на някои от тях вероятно и ще отговорите, ако бъдете част от уъркшопа „Отношенията между майка и дъщеря – ключови за женската идентичност“.

Уъркшопът ще се проведе на 02 декември 2017, събота, от 11.00 до 17.00

Водещ: Валентина Маринова, психолог и фамилен и арт психотерапевт, доктор по педагогика. Автор на материали в сферата на семейното и обществено здраве. Работя в последните шест години по темата за женското развитие в съвременния свят. Това е едно от най-предизвикателните и хубави неща, които съм правила в професионалния си път.

За повече информация 0896 75 38 37 – Валентина Маринова

Краен срок за записване: 27 ноември 2017 на емейл: vkmarinova@gmail.com

Такса за участие – 40 лева. Място на провеждане София, ул. Княз Борис Първи № 122

Семинар от поредицата “Въведение в системното мислене”

Пълната информация можете да видите ТУК.

Семинарът е конструиран така, че има своята завършеност, но същевременно ще се признава, като част от Въвеждащото ниво на тригодишната тренинг програма на ПИСЕЛ Фамилно и брачно консултиране.

За повече информация и записване pisep.institute@gmail.com и 0896 753837.

Водещ: Валентина Маринова, фамилен психотерапевт, преподавател към Тренинг института по фамилна терапия на ПИСЕЛ.

Тя е родена в Къщата. В града, в който на другия край беше Приюта. От всичко, което я заобикаляше най-много помнеше стълбите и равните улици. Посрещаше залезите с благоволение. И беше щастлива в Къщата. Ах, тези улици. Те бяха нейното съкровище, убежище и замък. Живееше с всички, които обичаше и мразеше. И всички бяха там – в Къщата. Но как само се разширява територията на хората, които обичаше и мразеше –    постепенно се разля по океани и континенти и попи в пръстта. Спомняше си улиците като вени, напрегнати след тежка работа. Не можеше да живее без тях. Гледаше към залеза, плуваше в мрака и потъваше в себе си. Помнеше и зукума на баба си, самата нея, майка си, баща си, сестра си, дядо си. Това са всички, които обичаше и мразеше. После всичко се промени. Обичта и омразата, и хората също. Тя се промени. Стълбите вече ги нямаше, както и Къщата. Приютът остана. Тя обожаваше всичко това. Тялото ѝ не се побираше в леглото. Ръцете и краката ѝ винаги стърчаха навън, съединяваха се с улиците и хората вървяха по тях. Затова от малка имаше белези. Той веднъж пресече ръката ѝ. И тогава тя изпита не само болката, с която беше свикнала.  Тези стъпки събраха душата ѝ цяла и промениха завинаги магията на детството ѝ и на цялото семейство. Той беше мъж, колкото тя жена. За първи път само обичаше, без да мрази. Често я изпращаше из любимите улици. Криеха се в тъмното и се целуваха, да не види някой. Къщата помни това. После се прибираше гузна, като мръсно коте, което гледа да се свие някъде. Всички я гледаха заради греха ѝ, но мълчаха, защото тъмното не я издаде никога.  По това време само тя се целуваше в Къщата. Като голяма, колко голяма, не знаеше. Улиците продължиха да държат душата ѝ цяла. Споменът за улиците я пазеше от разрушенията, които по-късно настъпиха. Даваше ѝ опора. В такива моменти тя усещаше същото онова чувство, че е продължение на тези улици и че нищо не е свършило, напротив, всичко предстои. Тогава тя имаше всичко необходимо, за да оцелее. И това вече не беше страшно, нито я разплакваше. Не я стискаше за гърлото. Тогава тя можеше да живее още веднъж и колкото пъти се наложи, дори потъваше в разкоша на слънцето, както когато беше дете.

*********

Улиците от къщата водеха към приюта. Една непоносима траектория. Къщата и Приютът бяха като две чудовища, които се срещаха за люти битки, а тя и той като техни сенки. Тогава не разбираха това.  Наслаждаваха се на огромните им силуети, знаейки, че  тази битка ще се разрази и в тях, но още твърде млади, за да ги плаши това. След години безстрастно научи, че всеки път, когато е излизала на среща и е треперела в очакване, Къщата също е потръпвала. Че винаги, когато го е виждала отдалече, го е виждала с нейните очи. И че неговата силна прегръдка е бил не самият той, а целият хор от стенания из коридорите на Приюта. И красивите стонове на техните целувки са били възбудените дихания на стария Приют и още по-старата Къща. Това обясняваше защо бяха млади и стари едновременно, едно безкрайно смущаващо чувство, което дълго не можеха да назоват.

Влюби се, защото ѝ разказа история от Приюта. За изгасените лампи нощем и страха от тъмното. За тихия плач от съседното легло, за мечтата да не бъде там. Той се влюби в нея, защото го плени с история за Къщата. За мириса на кухня, за шкафчето с тетрадки, за двора и гласа на баща ѝ. За това как обича да са изгасени лампите и да остава най-после сама в тъмното. За мечтата да не бъде там. Беше толкова красиво как старателно  отгледаха този копнеж да си тръгнат, без все още да знаят нищо един за друг. И колко много са се надявали години наред да го направят чрез всеотдайната наслада на телата им.

****************

Къщата завинаги се промени след първата смърт, тази на дядо ѝ. После почна да линее ден след ден. И повече не можа да се съвземе. Много пъти нечии очи се затваряха завинаги. Някой си тръгваше. Чужди хора влизаха с обувки по килимите. Стените скърцаха. Стълбите пропадаха. Всеки дъжд усилваше агонията. Хриповете на кирпича и тухлите станаха чудовищни.

Приютът опустя. Без смърт. Там никой не умираше. Напускаха го тъжни хора. Той оставаше в живота им, въпреки времето. Никой никога не го забрави. Обитателите му си построиха къщи и тази история би могла да се повтори.

*******************

Среща с миналото като диалог

  • Здравей! Как си? Помниш ли ме? – Тя.
  • Помня теб. Друго нищо. А ти? – Той.
  • Помня всичко. Теб съм те забравила. Помня пионерската ти връзка. Едра, червена и пламтяща. Изгаряща раменете ти и красива в същото време. Понякога те покриваше сякаш целия. Като съдба, която не искаш, но и нежна като въздушно докосване. Наоколо имаше и други деца с техните пионерски връзки. Но те бяха мазни, смачкани, оцапани. Никое от тях не я забелязваше. Говореха и се смееха. Ти стоеше настрана и твоята красива, нежна, безпощадна връзка ме обгръщаше и мен като балон. Беше толкова хубаво. Цветът засилваше очите ти. Даже мислех, че ще я носиш винаги. Все едно е продължение на косата ти. Майка ми така се смя, като ѝ разказах колко ти отива. После каза строго: „Да ми кажеш, ако те закача”. Мислеше, че твърде много те харесвам. Може би се е досетила, след като се изчервих. – Тя.
  • С тази пионерска връзка стигах до теб. Всичко друго между нас беше различно. Ако не беше връзката, връзката ни щеше да е невъзможна.  – Той.
  • Разкажи ми ти сега. – Тя.
  • Помня как се скатаваше. Все заставаше зад някой висок. Всеки път, когато исках да те видя, трябваше да извия врата си и да гледам много назад. Сякаш идваше отдалече и не искаше да бъдеш тук. Аз заради тебе се подреждах в строя. А ти все отзад, отзад. За нищо не говореше с охота. Диалозите ни бяха като камъни, които чупят зъби. – Той.
  • Ти засядаше във гърлото ми – Тя.
  • Ти изпъваше гърба ми като на войник. – Той.
  • Как може да си забравил всичко, но да помниш мен? – Тя.
  • Както можеш да забравиш мен, но да помниш всичко. Всеки е забравил, може би, по-необяснимото. Ти си толкова материална, като кутия за бижута, като чаша вино, като ключ от дом. Никога не бих те сравнил с музика. Ти си форма от материал. – Той.
  • Ти за мене беше като опиат. Аз не те усещах плътен, нито опознавах сгъвките на тялото ти. Заливаше ме топлината и това бе всичко, всичко. Сякаш нямаше лице и образ, може би аз затова си спомням пионерската ти връзка. – Тя.
  • Не можем да помним еднакво.  – Той.
  • Еднакво да помним, не можем. – Тя.

*******************

Улиците днес

Тя посвети живота си на тези от приютите. Той започна да строи къщи. Миналото им течеше във вените им както дрогата в кръвта на наркоман. Като млякото от гърдите на майката. То беше необходимост, лукс, божествен звън. Бореха се със това да не останат извън собственото си минало. Искаха да са сигурни, че то започва с тях и с тях ще свърши. Мъничка надежда, че бяха автори на своя път. Всеки стигна някъде.  Промените не са, за да ни променят изцяло. Промените не са, за да забравим. Промените не са, за да подминем. Промените не са, за да се срамуваме. Промените са, за да остаряваме без страх, че стъпките ни утре няма да ги има. Промените са, за да могат да дочакат утрото отново и отново, тъй безкомпромисно блеснало в стаята. Промените са, за да разкажат същото по друг начин, защото вече миналото се е променило заедно с тях. И да разберат, че зукума на нечия баба е сладостна болка за простотата, която надменно са подминавали. Отпреди да се родят дори. Че зукума на двора го помни и някой, който никога не го е виждал. Зукумът може да те разплаче. Той е архетип. Той е ключова дума. Формула, която се задейства неразбираемо. Усещането е като шамар, ударен от приятел да те свести, когато си в несвяст. Дори сред мечтите, населени с небостъргачи, да откриват, да се срещат и запознават, водени от опиянението на зукума, който изостря сетивата им до нерв и вече няма омраза, само любов.

******************

Без прилагателни

Това писмо е за теб, любов моя. В него няма прилагателни, за да е просто и обикновено, както порастването на едно дете.  Паметта ми все повече се променя. Съчетавам спомените си за теб всеки ден различно. Комбинациите са безброй. Повече от моите възможности да ги проумея.

Днес вече улиците между Къщата и Приюта се напукаха от вятъра. И в двата края вече нищо не е останало. Началото се е променило толкова, че не можем да го познаем. И сигурно ще го разкажем не еднакво. Миналото ни се променя заедно с нас. То не е просто факт, а кръвообращение. Минава през нас отново и отново, докато сме живи. И всеки опит да бъде разказано, го определя едностранчиво. Важен е не разказа, а разказването. Като водата, която ни носи наслада всеки път, всеки път.

 

 

Семинар от поредицата “Женското развитие и идентичност”

Дата на провеждане 10 ноември, петък от 18.30 до 21.00. Адрес: София, ул. Княз Борис Първи 122, етаж 2.

lolaДа бъдат автономни личности е било мечта и стремеж на жените от много поколения през различни исторически епохи. Днес това вече е възможно за много жени по света. Въпреки това често попадаме в капана на деструктивни взаимоотношения, модели, поведения, които водят до ограничения и болезнени зависимости. Защо въпреки промените в социалния и обществен контекст това се случва? И можем ли да имаме предвид някои от най-зловредните нагласи, които съзнателно или не, ни водят към зависимо поведение?

Регистрацията става на ел. поща vkmarinova@gmail.com. Такса за участие 25 лева. Срок за записване 07. 11. 2017. Максимален брой участници 9. Регистрацията приключва при запълване на местата.

Водещ: Валентина Маринова, психолог и фамилен и арт психотерапевт, доктор по педагогика. Автор на материали в сферата на семейното и обществено здраве. Работя в последните шест години по темата за женското развитие в съвременния свят. Това е едно от най-предизвикателните и хубави неща, които съм правила в професионалния си път.

За повече информация 0896 75 38 37 – Валентина Маринова

For healing to take place, the injustice must be corrected[1], Cloe Madanes

Макар че темата е провокирана от работата ми като психотерапевт и преподавател, ще я започна с кратко описание на обществения контекст, който обитаваме в момента, последните три поколения в България. На 9 септември 1944 в България е извършен преврат от наши сънародници, агенти на Съветския Съюз (СССР), дълго подготвяни и финансирани от Сталин и Коминтерна. Превратът става в условията на окупация на страната ни от СССР, след като на 5 септември 1944 са ни обявили война. Този преврат нямаше да е възможен никога, ако не беше замислен, подкрепен и сериозно финансиран от правителството на Сталин. Следват години на масов терор, като още в първите 2-3 месеца са избити между 20 и 30 хиляди българи – държавници, индустриалци, земевладелци, духовници, интелигенция, както и неизвестен брой обикновени хора, разпознати като класови врагове. Унищожена е по жесток начин опозицията и всички нейни лидери. Установява се еднопартийна система, която напълно и окончателно болшевизира страната ни по съветски модел. Следват 45 години тоталитарно управление, заклеймено във всички европейски страни като античовешко и осъдено като престъпление наравно с фашизма и национал-социализма. През 1954 година в София е издигнат паметникът на Съветската армия, като апотеоз на безвъзвратната победа на комунизма в България, след като е удавено в кръв съпротивителното Горянско движение. Този паметник на насилието блести и до ден днешен с циничния си надпис „На съветската армия-освободителка, от признателния български народ”.

На 10 ноември 1989, един ден след като гражданите на Германската Демократична Република (ГДР) разрушиха Берлинската стена, която разделяше Източна от Западна Германия повече от 35 години, в България се проведе пленум на Българската комунистическа партия (БКП), на който лидерът на партията и държавата Тодор Живков беше освободен от всички партийни и държавни постове. През юни 1990 в България се проведоха първите многопартийни избори за последните 45 години. В тях взе участие и ги спечели Българската социалистическа партия. Този политически субект се появи след като партийният елит на БКП взе решение да се преименува от БКП на БСП. Днес БСП е член на Партията на Европейските социалисти. За разлика от останалите страни от бившия комунистически блок като Чехословакия, Полша, Унгария, комунистическата партия в България не се разпусна и закри, за да се основе нова социалистическа такава, а само се преименува.

Днес, 28 години по-късно, БСП (БКП) е основен играч на политическата сцена в България и Европа. За репресивния орган на БКП, Държавна сигурност (ДС) изобщо няма да пиша, защото целта на краткия обзор до тук е друга. Да се открои направо бруталната степен на липсата на ориентири за нормалност в обществото ни.

За мен е интересно, макар и доста мъчително, всеки ден да се срещам с последиците от тези събития върху социалната и психично-здравна култура на българските професионалисти – психолози, лекари, учители, социални работници. Само преди ден говорихме с колега, един от пионерите в създаването на модерни и хуманни практики и услуги за закрила на деца и семейства в риск, за нечовешката система, в която работят колегите ни и въздействията на това върху клиентите на социални услуги. След дългогодишни опити да се реформира системата за социални грижи и да се въведе опита на западните страни у нас, ситуацията остава повече от трагична. Много примери има за добри практики, за креативен и безценен опит в хуманизирането на подхода към най-уязвимите членове на обществото, това е безспорно. Но (за съжаление ще продължа с „но”) това не е достатъчно. Както знаем от практиката на Института за ментални изследвания (Mental Research Institute) в Пало Алто, Калифорния, количествените натрупвания в една система в опит да се промени, не съдействат за нейната промяна, а възпроизвеждат още повече от същото, което има нужда от промяна, т.е. от деструктивните поведенчески модели. Това значи, че ако правилата, по които функционира една система не се променят, колкото и каквито и различни поведения да се появят, те не могат да доведат до качествена промяна. Ето един страшен пример от социалната практика. Ако в едно семейство има насилие, например от родител към децата (най-често това е бащата), реакцията на социалната система е следната: от семейството се извеждат децата, тъй като оставането им там е рисковано за живота и здравето им. Насилникът остава в дома, като срещу него започва разследване, което може да продължи дълго и да завърши евентуално с присъда, често условна. В това време децата остават в Кризисен център заедно с майката, настаняват се в приемно семейство, ако няма друга възможност, или отиват за по-дълго в Център за настаняване от семеен тип (това са днешните институции, наследници на домовете за деца, лишени от родителски грижи). ЦНСТ, Приемната грижа, Кризисните центрове са тези многобройни поведенчески промени, които системата прави в опит да се справи с едно зловредно явление, в случая – насилие в семейството. В тези центрове понякога има добре обучени специалисти, хора с добри намерения и добри идеи. Провеждат се интересни дейности като арт терапия, приказко терапия и т.н., има сензорни стаи и скъпи предмети, закупени по някой европейски проект. Но това, което го няма е разбирането, че при наличие на насилие в семейството, от дома трябва да бъде изведен насилникът, а не жертвата. Защото обратното значи, че за насилието наказваме не насилника, а жертвата (децата), като ги настаняваме в институция, което е мъчително и крайно травмиращо. Това се нарича ревиктимизация. Така че каквито и модерни форми на работа да създаваме в социалната практика, уви, не настъпва никаква качествена промяна. Много е подобна ситуацията и когато към полицията се подава сигнал за домашно насилие (примерите с убийствата на двете жени от техните партньори през лятото са красноречиви). Често жертвата се третира като виновна, провокативна, започва разпит как е започнало всичко, все едно това има значение, и се завършва с предупредителен протокол към насилника, а понякога и към двете страни, в който инцидентът е описан като битов скандал. Насилникът отново остава в къщи, а жертвата незащитена. В училище, когато има насилие, учители и дори родители се втурват да установят кой е започнал първи, правят се разговори насаме с децата, които изглеждат като полицейски разпит и отново жертвата се третира все едно тя е виновна за насилието. Както казва Кло Маданес, американски фамилен терапевт, с множество награди за работата ѝ в областта на защита правата на децата, законът наказва насилието, а не провокацията. Наказанието трябва да е категорично и безапелационно към насилника. След това вече има много психотерапевтична работа, която трябва да се свърши, и с насилника, и с жертвата, със семейството, с класа. Но това е следващ етап на работа. Докато третираме насилникът и жертвата като еднакво отговорни, дори и в крайна сметка и да не го мислим, но действаме така, че по-бързо наказваме жертвата, вместо насилника, или не осигуряваме нужната закрила на жертвата, нищо не правим.

В семинар по темата за насилието в семейството, малка група от професионалисти дадоха пример чрез работата си с рисунки и споделяне на спомени, за отработване на този сложен емоционален процес. Те поставиха акцент на гнева, който буди насилието в човек, който е свидетел, а не пряк потърпевш. Гняв, който започна като буен и неудържим изблик и постепенно придоби очертания на красиво цвете. В случая беше много позитивно, че самият автор на рисунката, докато разказваше конкретната ситуация, на която е свидетел, с изненада установи, че може да разпознае в яростта си цвете и че това много ѝ харесва. Че това не е отблъскващ и плашещ гняв, а нещо красиво, което има безценно място в живота. Действително много нужна крачка и за свидетелите на насилие и за пострадалите хора. Гняв, който да придобие посока и да не се лута безцелно и хаотично около нас, както продължи следващия участник. А от който се научаваме, и може да бъде дори пътеводител. Само тогава може да се подготви етапа, в който да изпитаме по дълбок и автентичен начин и други чувства към насилника, особено, когато е член на семейството и ни свързва много обич и дълготрайни отношения. Защото и това го има, несъмнено. И вместо да се объркваме, каква позиция да заемем спрямо него, какво да правим с различните си и противоречиви емоции, да следваме процеса етап след етап, без да прескачаме тези естествени моменти и да изискваме от себе си невъзможното – да се помирим с насилника, преди да сме дали израз на гнева си. А това ще ни бъде вътрешна опора да не се объркваме, когато се сблъскаме с насилието, кой е насилник и кой жертва, както завърши последния участник в групата.

Действително темата за насилието е много сложна. Особено, когато е част от семейния живот, където отношенията са интензивни, дълбоки, много значими. И точно поради сложността и многото нюанси на работата с такива случаи, терапевтът трябва да помогне на потърпевшия и на агресора да внесат яснота в себе си какво се е случило, кой е отговорен за това, какви ще са последиците. Оттам нататък предстои дълга и сложна терапевтична работа, но започната от вярната посока.

Завършвайки ще напомня нещо от началото на тази статия. Не можем да имаме здрав социален контекст, когато насилието не е осъдено. За да можем да лекуваме, първо трябва да поправим несправедливостта. И за това все още има много възможности. Те са и би трябвало да бъдат плод на граждански усилия, професионални интервенции спрямо областта, в която всеки работи, медийна култура, политическа амбиция. Защото подходът към насилието в едно общество е най-критично важният белег за цивилизованост.

[1] За да има излекуване, несправедливостта трябва да бъде поправена